Първи български посланик Иван Шишманов в Независима Украинска Република
(1 май 1918 - 30 април 1919)
Кратката мисия на Ив. Шишманов, като посланик („пълномощен министър и извънреден пратеник") на Царство България в Украйна се осъществява в изключително трудни за стандартната дипломатическа работа условия. Въпреки това той успява да предложи доста двустранни инициативи от политически, стопански и културен характер, и да спечели голям авторитет сред украинските политици и дипломатическите среди в Киев.
На 21 април 1918 г. ученият отпътува, за да заеме посланическия си пост в една нова и нестабилна държава. Украйна съществува едва от десетина месеца. „Украйна - пише киевският колега и приятел на Ив. Шишманов финландският посланик Х. Гумерус- ...беше не повече от временен конгломерат руски губернии. Макар че през декември съюзните държави признаха Украинската Народна Република de facto , но само с надеждата, че тя ще стане противотежест на болшевишка Русия, която интригантстваше с Централните сили. Украйна обаче не успя ефективно да се противопостави на болшевиките /.../ Вътрешният ред в страната не беше по-добър. Накратко, в способността на Украйна да стане независима държава, вярваха малко."
Вярвал ли е самият Шишманов? В интервю преди заминаването, на въпроса „С какви чувства отивате на новия си пост?", преди да изтъкне обстойно литературата като най старата основа за българо-украинската близост, той отговаря:
- Отивам с пълната вяра, че ще мога да използвам според силите си своето дългогодишно изучаване на Украйна, украинската култура и украинското движение, своите лични връзки, своите горещи симпатии към един народ, който в своето възраждане представя толкова поразителни аналогии с нашия, за да се създадат по възможност трайни, неразривни политико-икономически и културни връзки между България и Украйна. Мисията на проф. Шишманов е с двойна трудност не само поради политическия хаос, песимистичните предчувствия и битовите тежести, които той и неговите колеги в Киев през 1918-198 г. изпитват и засвидетелствуват в спомените си, а на самия него е съдено да погребе там майката на съпругата му Лидия, Шишманов представлява България, над която вече надвисва националната катастрофа.
От установяването на украинската независимост на 20 март 1917 г. до 22 януари 1918, когато страната придобива международноправен статут под името Украинска Народна Република, правителството (Централната Рада) се колебае, дали твърдо да отстоява независимостта с ефикасни военни структури и дипломатически стратегии, или да се ограничи главно до инициативи, които да възродят националния език, просветните институции и културните традиции на украинския народ. Съвременно украинско изследване под поучителното заглавие „Идеалистите от Централната Рада. Урок как не трябва да се изгражда държава" описва „фаталната нерешителност" на първото правителство на независима Украйна, въпреки искрените му намерения да установи демокрация, парламентаризъм, граждански свободи и малцинствени права. Изглежда необяснимо, но в условията на неутихналата световна война, на хаоса в Русия, на два големи руско- украински военни сблъсъка през 1917-18 г., на вътрешни въоръжени конфликти в проруския и в украинския лагери в самата Украйна, които пораждат най-причудливи и мимолетни военносъюзнически конфигурации, на поуката от репресиите по време на няколкоседмичния болшевишки режим в Киев (чиито първи декрети забраняват украинските училища и издателства), „младите социалисти-романтици" от Централната Рада, ръководени от премиера - големият историк професор Михаил Грушевски, продължават да мислят, че украинската независимост може да бъде запазена и без въоръжени сили, а само с малобройни милиции. Така 300 000 украински войници, по всички тогавашни свидетелства - силно мотивирани да защитават младата си държава, са демобилизирани. Чрез свои представители те, подкрепени от много граждански структури, призовават Централната Рада: „Вземете властта в ръцете си! Бъдете силни, твърди, бъдете истинско правителство".
Военният секретариат на Рада обаче отговаря на тези отчаяни призиви със заимстваното от Ленинската демагогия обяснение, че „ армията е била и ще бъде оръдие на господстващите класи в тяхната борба срещу селячеството и работниците" Когато на 29 януари 1918 г. - четири дни след като Рада накрая с четвъртия си „универсал" е провъзгласила пълна държавна независимост от Русия, а шест хилядна болшевишка армия от матроси и опитни войници нахлува към Киев, тя е посрещната при село Крути от ...300 киевски опълченци - доброволците киевски студенти и гимназисти без никаква военна подготовка. Сякаш Рада възпроизвежда симетрично военната безпомощност на Временното правителство на Керенски, защитавано накрая от женския батальон. Нито за момент Централната Рада не ограничава свободната и масова болшевишка пропаганда. Показателно тя е насочена най-вече срещу културната и езикова „реукраинизация"- т.е. срещу единствената системна и практически осъществявана програма на украинското правителство.
В дипломатическите ходове на Рада личи същата катастрофална недалновидност. Още в първия ден на формирането си, тя декларира и залага в първите два държавни документи под името „универсали" федеративната обвързаност на Украйна с Русия, когато от целия руски хаос е ясно поне това, че надмощие в Русия вземат най-жестоките врагове на самостоятелна Украйна. Всички тези примери за политическа наивност обаче имат своето обяснение в колективния психологически манталитет на „идеалистите от Централната Рада". Тя е съставена от авторитетни учени, интелигентни и демократично мислещи личности, които обаче в историческа ретроспекция не могат да бъдат оценени иначе, освен като политически утописти и административни дилетанти.
В по-мек тон съвсем същото за тях казва и Шишманов :
Деца, добри и безволеви; никой няма представа и понятие от механизма на управление. Идеолозите нямат куража да признаят грешките си. Старият Грушевски също не е реален политик...Неговата мечта: Черноморска конфедерация-България, Украйна, Румъния, Турция, Кавказка република.Това е идея на Грушевски".
В правителството на академика социалисти, леви есери, социалдемократи и - включени според принципа, който днес наричаме „позитивна дискриминация" - представители на етническите малцинства (поляци, евреи и руснаци), наивно, дословно и непоколебимо вярват в идеала за „социалистическото братство на свободните народи" като движещ импулс „на всеруската и на световната революция". Колко наивни, удобни и безобидни са били „идеалистите от Централната Рада" за съветската власт, личи по съдбата на самия академик Михайло Грушевски. Въпреки миналото и приписаното му от ГПУ „ръководство на националистки украински центр", формалната смъртна присъда е отменена, той исползва всички привилегии на съветски академик, оставен е да почине от естествена смърт през 1934 г. в правителствен санаториум и след хвалебствен некролог в официалния печат за неговите огромни научни заслуги е погребан на държавни разноски. Украинска политическа специфика (в сравнение с почти всички останали бъдещи съветски републики) през този период е, че съществува значима местна левица. Двете основни нейни направления- социалистическо и аграрно („хлiбороби") генерират множество независими партии, повечето от които възприемат като водещи идейни принципи както интернационалния марксизъм, така и националните тежнения. Много от левите украински интелектуалци и политици обаче още през 20-те години се убеждават, че болшевишкият тоталитаризъм и невижданите в историята репресии, с които той се налага, са само прелюдия към неприкрита шовинистична експанзия във великоруски дух. Силна е украинската антируска интелектуална и артистична левица: писателят-комунист Микола Хвилевий обречено иска да спаси "революцията, младата украинска нация, украинския пролетариат и неговата интелигенция от пагубния диктат на руския бюрократичен шовинизъм ...".
Но през 1918 г. украинските социалисти не успяват да осъществят този сценарий. На 28 април в Киев е извършен държавен преврат, който провъзгласява за Хетман бившия царски генерал Павло Скоропадски . Така на власт идват консерватори-чиновници и офицери на стария режим. Страната преживява първия разкол. Провинцията възприема преврата като реставрация на монархията .
Киевската мисия на Иван Шишманов приключва с края на Украинска Народна Република По-нататъшната международна дейност на учения обаче носи както морален дълг към най-уязимите и беззащитни народи и държави на световната политическа сцена, така и вяра, че само хуманните ценности на култура може да лекуват травмите, които нанасят войната и дипломацията.
«назад
